PHILOLOGISCHE WOCHENSCHRIFT
Herausgegeben von
F. POLAND
Einundfünfzigster
Jahrgang
Leipzig, 1931
Verlag von O. R. Reisland
№ 10/11
(14.März 1931)
Rezension von Hans Philipp, Berlin
Gantscho Tzenoff, Die
Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven
Eine historisch-philologische Untersuchung über die Geschichte der
alten Thrako-Illyrer, Skythen, Goten, Hunnen, Kelten usw.,
Berlin 1930, Walter de Gruyter u. Co. 358 S. 22M.
Die Bulgaren
gelten allgemein als ein altaisches Volk und sollen mit Hunnen, Türken und
Magyaren verwandt sein. So nimmt Kaspar Zeuß türkische
Abstammung an,
während führende Forscher und Kenner der Balkanländer wie
Schafarik und Jrecek,
ebenso auch Tomaschek, den Satz verfechten, die Bulgaren seien finnisch-uralischer Herkunft. Als
ihre Heimat gilt das Uralgebirge, ihr Name wird mit der Wolga in Zusammenhang
gebracht. Ebenso gilt es als völlig erwiesen, daß die Bulgaren
zuerst 679 die untere Donau überschritten, dort ein Fürstentum
gegründet und sich mit den daselbst
seit langem ansässigen Slavenstämmen vermischt hätten.
Andere Stämme der Bulgaren erlebten ihr Schicksal am Kaukasus, an der
Wolga und Kama, bis die Tataren diesem großbulgarischen
Reich, das vom 9.
– 13
Jahrh. bestand, ein Ende bereiteten.
Gegen all das
wendet sich Dr. Gantscho Tzenoff, Lektor an der Univ. Berlin, in seinem bei de
Gruyter erschienenen umfangreichen und auf zwei Bände berechneten Werk „Die Abstammung
der Bulgaren und die Urheimat der Slaven“.
Tzenoff geht von
einer sehr eingehenden Nachprüfung der literarischen Quellen aus, die
viele seiner Vorgänger in der Tat kaum nachgeprüft haben können.
Er macht es dem Leser bequem, indem er diese Quellen im Originaltext in den
Anmerkungen abdruckt. Da sie nicht gerade bequem einzusehen sind, wird man ihm
dafür auch sonst dankbar sein.
Aus diesen
Quellen ergibt sich, daß die
Bulgaren südlich der Donau bereits um 350 nachweisbar sind, also nicht
erst 679 von der Wolga gekommen sind; daß sie ferner vor den Slaven, ja vor den Hunnen in
Illyrien und Thrakien nachweisbar sind, also weder Türken, Hunnen noch
Slaven sein können.
Tzenoff macht ferner den Schluß, die Bulgaren sind Nachkommen der alten
Thrako-Illyrer.
Es interessiert, einige dieser Belege zu
nennen. Es werden in der Literatur öfters Skythen und Bulgaren miteinander
identifiziert und, da man bei den Skythen gern an die Wolgabewohner denkt, die
Bulgaren von den Skythen ableitet. Tzenoff zeigt, daß der Begriff
Skythien bereits im Altertum geschwankt hat, indem die Quellen Herodots
darunter etwas anderes verstanden als etwa Ovid, für den sein
Verbannungsort Tomi in „Skythien“ lag.
Das Skythien der Geographen der Kaiserzeit lag mehr an der Donau als Don und
Wolga; jedenfalls lassen sich aus solchen Bemerkungen der Tradition keine
ethnologischen Schlüsse ziehen. Ich kann freilich den Ausführungen
Tzenoffs über den Begriff und die Wandlung „Skythen“ bei den
Schriftstellern des Altertums nicht folgen, ich glaube, dafür fehlt ihm
der tiefere Einblick in das Wesen solcher Fragen der historischen Geographie des
Altertums. Aber es steht fest, daß zwischen den Skythen Herodots und
Strabons ein großer Unterschied ist. Immer mehr verwischt sich der
Begriff Skythien und wird, ähnlich wie Sarmatien, zur Bezeichnung gewisser
Länder des Nordens. Die Kapitel über die Skythen am Kaukasus, ihr
Verhältnis zu den Sarmaten, Kimmeriern usw. kann ich nicht als gelungen
bezeichnen. Die umfangreiche Literatur über diese Fragen ist Tzenoff
anscheinend unbekannt. Aber all das kommt erst in zweiter Linie für seinen
Angriff gegen die communis opinio in Frage. Jedenfalls vermag sich Tzenoff auf
eine Nachricht zu stützen, wonach Baduarios, der Feldherr Justinians I.,
seine Truppen περι την
Σκυθιαν και
Μυσιαν sammelt, also im Bereich des römischen Imperiums, also
südlich der Donau. Skythien lag also neben Mösien an der unteren
Donau und war römische Provinz (vgl. da
zu die Karte von Karl Patsch, Beiträge zur Völkerkunde von
Südosteuropa: III. Die Völkerbewegung an der unteren Donau in der Zeit von
Diokletian bis Heraklius. 1. Teil. Bis zur Abwanderung der Goten und Taifalen
aus Transdanuvien. Wien 1928 – Akad. der Wissensch. Sitzungsberichte, 208. Bd.,
2. Abhdlg.). Mösien und Bulgarien nennt aber auch die Karte des heiligen
Hieronymus, im 4. Jahrh., als eine Einheit nebeneinander: „Mesia hec et
Vulgaria“. Da sich eine gleiche Nachricht bei dem Chronographen vom Jahre 354,
den Mommsen herausgegeben hat, findet, wo die Ziezi ex quo Vulgares in Thrakien
angesetzt sind, so muß ich eine frühere Meinung ändern. Ich
hatte früher (Philipp, die histor.-geogr. Quellen in den etymologiae des
Isidorus v. Sevilla, Band I, 25, Berlin, Weidmann, 1912) geglaubt, weil es mir
als völlig erwiesen galt, daß die Bulgaren erst 679 in Mösien
erschienen seien, die Karte dem heiligen Hieronymus absprechen zu müssen,
da dieser im 4. Jahrh. gelebt hatte. Jetzt deckt sich Hieronymus und der
Chronograph, die Bulgaren sind in der Tat schon um 350 in Mösien nachweisbar.
Dazu stimmt, daß der Gote Theodorich mit den Bulgaren um Sirmium
gekämpft haben soll, d.h. also um Illyrien. Berichtet wird dies von
Ennodius (MGH. VII 203), wo ein „ductor Vulgarum“ genannt wird, ferner von
Kassiodor in seiner Chronik zum Jahre 504 und ähnlich von Athalarich in
einem Briefe vom Jahre 526. Ennodius berichtet, wie die Bulgaren durch ihr
Erscheinen in Illyrien Ost- und Westrom zu spalten drohten, so daß Goten
und Byzantiner gemeinsam gegen die Bulgaren standen. Dazu paßt eine Notiz
bei dem Geographen von Ravenna, der aus Jordanes (also 550) berichtet: „Inter
vero Traciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant, qui ex
supra scripta maiore Skythia egressi sunt quia Marcianopolis ex Mysia inferiore
pertinent, ut testatur mihi . . . Jordanis . . .“ Wer natürlich glaubt, die
Bulgaren wären erst 679 in Mösien erschienen, muß die Notiz
beim Ravennaten als späteren Einschub streichen. Aber die Bulgaren
erwähnt in Untermösien zum Jahre 535 auch der ältere Comes
Marcellinus, ebenso berichtet Theophanes „τουτω
τω ετει (d.h. 531) erhoben sich die Bulgaren
in „Skythien
und Mösien“; es
scheinen also damals Bulgaren nördlich der Donau denen in Mösien
geholfen zu haben. Als 569 die Langobarden nach Italien zogen, schlossen sich
auf ihrem Zuge von der Elbe über Ungarn nach Italien an: Gepidi,
Vulgares, Sarmtes, Pannones,
Suavi, Norici, also sicher Stämme, deren Gebiet die Langobarden auf ihrem
Zuge berührten. Ebenso werden 590 Bulgaren aus Singidunum (Belgrad)
vertrieben. Alle diese Stellen, die eine Auswahl darstellen und die bei Tzenoff
alle im Worlaut
abgedruckt sind, beweisen, daß die
Bulgaren bereits seit 350 an der unteren Donau im Bereich des byzantinischen
Reiches, also südlich der unteren Donau, saßen und über
Mösien hinaus auch in Thrakien, Makedonien und Illyrien mächtig
waren.
In dieser Zeit,
d.h. im 6. Jahrh., erschienen die Slaven, also nach den Bulgaren, in diesen
Gebieten. Die Legende des Heiligen Demetrius von Thessalonike (&110)
berichtet, daß
Abaren und Slaven Thrakien, Illyrien und Unterpannonien unterwarfen und sich
mit den Bulgaren vermischten. Unter Kaiser Heraklius (610 – 664) erschienen
dann Serben und Kroaten in Dalmatien und
werden Nachbarn der pannonisch-illyrischen Bulgaren. Ihr Verhältnis zu den
Serben war gut „ως γειτονες
και συνοριται
αγαποντεσ
αλληλους“; aus dieser Notiz kann man
freilich nicht mit Tzenoff “Verwandschaft” der Serben und Bulgaren erschließen. Die Rasa = h. Raska, Nebenfluß des Ibar, wurde
die Grenze gegen die Serben. Da auch die Kroaten – in Dalmatien – Grenznachbarn
waren, saßen die
Bulgaren damals außer in
Mösien auch in Illyrien und Pannonien.
Aus alledem
ergibt sich, daß die Bulgaren vor den
Slaven südlich der Donau ihre Sitze
hatten.
„Die Hypothese, daß die Bulgaren von
der Wolga gekommen wären, gründet sich auf den byzantinischen
Historiker Nikephoros Gregoras aus dem 14. Jahrh., nach dem die Bulgaren ursprünglich an
einem Fluß Βουλγα
gewohnt hätten.“
Tzenoff vermerkt dazu aber mit Recht, daß die Gleichung Bulga = Wolga nicht
feststehe. Ich meine, daß die
Nachricht „Bulgaren vom Fluß
Bulga(r)“ nur
den Wert der beliebten Etymologien hat, für die z.B. Isidorus von Sevilla
überreiches Material liefert. Der Fluß Bulga(r)
verdankt nur der Etymologie das Dasein. Tzenoff verliert sich hier in
Vermutungen. Auch nach Gregoras sind die Bulgaren Skythen im Sinne der
Geographie der römischen Kaiserzeit und den Bewohnern Mösiens
gleichzusetzen. Auch nach ihm erobern sie Makedonien und
Illyrien und zwar 535, der Gründung des Erzbistums Justiniana Prima.
Ebensowenig ist „Herkunft
aus dem Ural“ zu
erweisen aus der Notiz bei Theophanes (chronogr. 356/357 ed. de Boor):
επι τον
λεγομενον
Κουφιν ποταμον
. . . η παλαια
Βουλγαρια
εστιν η μεγαλη, denn
der „Kuphis“ mündet nach Theophanes ins Pontische Meer, d.h. den
Thrakischen Bosporus.
Aus der sogenannten bulgarischen
Königsliste ist zu ersehen, daß zwar nicht Türken, wohl aber
Slaven und Hunnen den Bulgaren nahestehen. Der erste bulgarische König
soll dem Stamme der Dulo entsprossen sein, die Herodot als Σκυθας
δουλους zu nennen scheint. Die Namen der ersten
bulgarischen Könige dieser Liste scheinen zum Teil slavisch zu sein. Als
zweiter König erscheint Irnik, wohl der Atilla-Sohn, den Jordanes Hernak
nennt. Nach dem Atilla-Sohn soll dann Isperich den Bulgarenstaat zwischen Donau
und Balkan errichtet haben. Dessen Vorfahr Bezmer, der einen slavischen Namen
trägt, herrschte aber dieseits und jenseits der Donau, also in Dakien und
in Mösien. Diesen Isperich oder Asparuch erwähnt auch Theopahnes und
Nikephoros als einen der Söhne Kubrats oder Krovats, der für sie der
Begründer des bulgarischen Staates ist, während Asparuch erst 679 in
Erscheinung tritt. Asparuch hat im Gegenteil
wie seine Brüder das Reich des Vaters nicht aufrecht erhalten
können und sich auf einen Teil beschränkt, der nördlich der
Donau in einer Gegend lag, die bulgarisch Ongl (=Winkel) hieß. Demnach
bestand also vor 679, vor Asparuch, ein bulgarisches Reich rechts und links der
Donau; Asparuch, der dritte Bruder,
spielt also nicht die Rolle eines Gründers. Die genannten Historiker kennen wie die Königsliste vor
Asparuch Bulgaren auch in Dakien, von wo aus der vierte Bruder die Donau
überschreitet und sich in Pannonien niederläßt. Hier stößt
er auf die Abaren, die er verjagt. Das stimmt zu der Nachricht in der Legende
des heiligen Demetrius, die oben zitiert wurde. Zeitlich wären wir damit
in der Mitte des 6. Jahrh., wo die Slaven und Abaren vorstoßen. Im 4.
Jahrh. sitzen also Bulgaren in Mösien, breiten sich im 5. Und 6. Jahrh.
über Illyrien, Makedonien und Thrakien hin aus, greifen nach Dakien
über, stoßen auf Slaven und Kroaten, vorher auf Hunnen, und
beschränken sich im 7. Jahrh. wieder mehr auf die Süddonau-Gebiete.
Die Hunnenherrschaft ging natürlich an den Bulgaren nicht spurlos
vorüber. Attilas Sohn mag wirklich die Bulgaren beherrscht haben. Die
Überlieferung wirft daher öfters Bulgaren und Hunnen zusammen. So
nennt Jordanes Bulgaren, Anten und Sklavenen, wo Prokop Hunnen, Anten und
Slavenen aufzählt; ebenso erscheint, wie Tzenoff hervorhebt, Kuvrat auch
als hunnischer oder hunnogundurischer König. Aus Hunnen und Bulgaren hat
Kuvrat auch nach Nikephoros den Staat gegründet, daher die gelegentliche
Gleichsetzung in der Überlieferung. Ihm war es gelungen, 626 die
Belagerung des Kaisers Heraklius in Konstantinopel durch die Abaren zu
beseitigen, da er mit Heraklius Frieden schloß und die Abaren angriff.
Als wichtige Notiz hebt Tzenoff hier hervor, wie nunmehr die Bulgaren nach dem
Sieg über die Abaren die „πατριους
πολεις“ fördern, nämlich Thessalonike, Konstantinopol und die
απομεινασας
της Θρκης
πολεις. Die Bulgaren Kubrats sahen sich also als die alten
Bewohner Thrakoillyriens an. „Die Bulgaren besetzten zuerst Makedonien . . .
und darauf auch Thrakien.“ Damit ist festgestellt, daß die Anfänge
des modernen bulgarischen Staates in Makedonien und nicht in Mösien
liegen. Heißt es in der Legende des heiligen Demetrius, daß die
Bulgaren die makedonischen und die thrakischen Städte als die Städte
ihrer Väter betrachteten und
bezeichnet der Erzbischof Theophylaktos die Bulgaren als ständige Bewohner
Illyriens und Thrakiens, so leuchtet es durchaus ein, daß man unter
Bulgaren die alten Thrakoillyrier verstand, welche sich jetzt selbständig
machen. Der bulgarische Staat umfaßte in jener Zeit das ganze Illyrikum,
d.h. die beiden Pannonien, die beiden Dakien, Dardanien, Mösien, Praevala,
Rhodope und Thrakien bis zur langen Mauer von Byzanz. Daher wurde das
ägäische Thrakien bis an Konstantinopel heran immer als bulgarisches
Land bezeichnet.“
Die Bulgaren
waren also nicht nur vor den Slaven, sondern auch vor den Hunnen in den
Ländern südlich der Donau. Sie haben sich mit Slaven und Hunnen
vermischt, aber sie sind nicht slavischer oder hunnischer
Herkunft.
Soweit scheint
mir Tzenoff recht zu haben, aber das Vorhandensein anderer Bulgaren, auch an
der Wolga, scheint mir weder bestreitbar zu sein noch scheint es mir erwiesen
zu sein, daß diese
Bulgaren, deren Stadt Bulgar an der mittleren Wolga auch Idrisi verzeichnet, von
Thrakoillyrien aus abgezogen sind. Ich vermag die sprachlichen Stützen,
die Tzenoff hat, noch nicht als unbedingt
tragfähig zu erachten, warte daher auf den zweiten Band. Ich hatte
früher einmal ausgesprochen, man müsse durch einen Vergleich des
Rumänischen mit dem Lateinischen die dem Rumänischen fremden
Bestandteile eliminieren, um so die in dem Lateinischen vorhandenen
„ligurischen“ Sprachreste und die im Rumänischen vorhandenen
„vorrumänischen“ Elemente zu erkennen. Diese müssten dann Material
ergeben, daß
über das Slavische im
Bulgarischen hinausführte. Tzenoff scheint mir, um den
Nachweis zu führen, daß diese
bereits 350 vorhandenen Bulgaren unmittelbaren Nachkommen der alten
Thrakoillyrer sind, insbesondere aus Namengleichungen heraus zu falschen
Schlüssen zu kommen. So soll die Heimat der Slaven nicht nur an der Donau
liegen, sondern in der Gallia Celtica, die Kimbern sollen Kelten sein, deren
Urheimat in Pannonien zu suchen sei (vgl. zum Kimbernbroblem meinen Aufsatz in
der Festschrift für Kossina, Leipzig, Kabitzsch, 1929). Die Ätolier,
Akarnanier,
Argivier
usw., ebenso die Makedonier, sollen keine Griechen sein, was ich freilich
insbesondere für die Makedonier nach wie vor gleichfalls behaupte und
belegen kann, der Trojanische Krieg soll in Mösien oder zwischen dem
Schwarzem Meer und Istrien, zwischen Griechen und Goten-Mösiern
ausgefochten worden sein, weil die Griechen in Thrakien einfielen, kurzum
Tzenoff behauptet, eine bulgarische Mythologie erschließen zu
können, die die Mythologie der alten Thraker und Skythen ist, welche der
römischen näherstehe als der griechischen. In allen diesen Punkten
kann ich mit Tzenoff nicht mitgehen, hier muß ich erst
gründlich nacharbeiten und den zweiten Band abwarten, hier scheint mir
Tzenoff, vor dessen vorsichtiger Quellenbenutzung ich im ersten Teil seiner
Arbeit die größte
Achtung habe, phantastisch zu werden, vielleicht auch etwas „politisch“.
Berlin. Hans
Philipp
PHILOLOGISCHE WOCHENSCHRIFT
(“Филологически седмичник”)
Издаван от
F.
Година LІ (51)
Лайпциг, 1931 г.
Издателство на O. R. Reisland
№ 10/11 (14 март 1931 г.); кол. 299 – 306
Рецензия
от Ханс Филип, Берлин
Ганчо Ценов, Произходът на българите и
прародината на славяните
Едно
историко-филологическо изследване на историята на древните трако-илирийци,
скити, готи, хуни, келти и т.н.
Берлин
1930 г., Валтер дьо Грюитер & Kо. 358 стр. 22 (средата)
(Превод от немски на
български език Юлия Димитрова, гр. Берн, Швейцария; Ради Панайотов, гр. Шумен,
България)
Общоприето е българите да се считат за
алтайски народ, вероятно родствен с хуните, тюрките и маджарите. Така например
Kаспар Цойс предполага, че те са от тюркски произход, докато водещи
изследователи и познавачи на балканските страни, като Шафарик и Иречек, а също
и Томашек, защитават тезата, че българите били от финско-уралски произход. За
тяхна прародина се приема планината Урал, а народностното им име се свързва с
река Волга. Също така за напълно доказано се смята, че българите са преминали
за първи път долния Дунав през 679 година, основали там княжество и се смесили
с отдавна уседналите там славянски племена. Други български племена приели
своята участ в Kавказ, на Волга и Kама, докато татарите сложили край на тази
великобългарска държава, просъществувала от ІХ до ХІІІ век.
Срещу всичко това застава д-р Ганчо
Ценов, лектор в Берлинския университет, в своето обширно произведение “Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven” (“Произходът на
българите и прародината на славяните”), издадено от дьо Грюитер и предвидено да
излезе в два тома.
Ценов изхожда от една много обстойна и
задълбочена повторна проверка на писмените извори, които в действителност много
от неговите предшественици изобщо не са могли да изследват. Той облекчава читателя,
като отпечатва тези източници в оригинал към своите бележки. Тъй като те (източниците)
не са лесно достъпни, читателите ще му бъдат благодарни и за това.
От тези източници следва изводът, че
наличието на българи южно от Дунав е установимо още около 350 г., тоест, че не
са дошли от Волга едва през 679 г.; по-нататък, че тяхното присъствие в Илирия и Тракия е
установимо преди славяните, дори преди хуните, тоест, че те не могат да бъдат
нито тюрки или хуни, нито славяни. Ценов прави още заключението, че българите
са потомци на древните трако-илирийци.
От интерес ще е да бъдат посочени някои
от тези свидетелства. В литературата скитите често се отъждествяват с
българите, и тъй като по отношение на скитите без съмнение се мисли за жителите
край Волга, българите се извеждат от скитите. Ценов показва, че значението на понятието
скити се е колебаело още в древността, като в изворите на Херодот се е
разбирало нещо съвсем друго, в сравнение да речем с Овидий, за когото мястото
му на изгнание се е намирало в “Скития”. Скития за географите от времето на
римските императори се е намирала повече на Дунава, отколкото на Дон или на
Волга; във всеки случай от такива обяснения на историческото предание не могат
да се правят етноложки заключения. В действителност аз не мога да се съглася с
изложенията на Ценов, свързани с понятието “скити” и неговите превращения при
античните автори, и мисля, че на него му липсва един по-дълбок поглед в
съществото на тези въпроси на историческата география на древността. Но едно е
сигурно, че между скитите на Херодот и тези на Страбон съществува голяма
разлика. Терминът “Скития” все повече губи очертанията си и подобно на “Сарматия”,
се превръща в означение на някои земи на Севера. Главите за скитите в Kавказ, за
тяхното отношение към сарматите, кимерите и т.н. не мога да нарека успешни.
Обширната литература по тези въпроси явно не е позната на Ценов. Но за неговата
атака срещу “communis opinio” (общественото
мнение, общоприетото мнение; бел. прев.)
всичко това е от второстепенно значение. Във всеки случай Ценов съумява да се опре на едно
известие, според което Бадуарий, пълководецът на Юстиниян I, събира своите
войски в Скития и Мизия (περι την
Σκυθιαν και
Μυσιαν), тоест в границите на Римската империя, следователно
южно от Дунав. Следва, че Скития се е намирала на долния Дунав и е била римска
провинция (срв. картата на Karl Patsch, Beiträge zur Völkerkunde von Südosteuropa: III. Die
Völkerbewegung an der unteren Donau in der Zeit von Diokletian bis
Heraklius. 1. Teil. Bis zur Abwanderung der Goten und Tajfalen aus
Transdanuvien. Wien 1928 – Akad. der Wissensch. Sitzungsberichte, 208. Bd., 2.
Abhandl. – Карл
Патш, “Приноси към етнологията на Югоизточна Европа: ІІІ. Движението на
народите по долния Дунав по времето от Диоклециан до Хераклий. І част. До изхода
на готите и тайфалите от Трансданубия. Виена, 1928 г. – Академия на науките.
Доклади от заседания, т. 208, 2 изложение ). Но Мизия и
България са посочени и в картата на Свети Йероним, през ІV век, като едно единство
една до друга: “Mesia hec et Vulgaria”. Но тъй като същото сведение се намира в хронографа от 354
година, който издаде Момсен, където Ziezi ex quo Vulgares са поставени в
Тракия, то трябва да променя едно (свое) предишно мнение. Преди (Philipp, die histor.-geogr. Quellen in den etimologiae des Isidorus v. Sevilla, Band I, 25, Berlin, Weidmann, 1912 – Филип, “Историко-географските
извори в етимологиите на Исидор Севилски”, том І, 25, Берлин, Вайдман, 1912 г.),
тъй като бях приел за напълно доказано, че българите са се появили в Мизия едва
през 679 г., аз смятах, че картата трябва да бъде отречена като дело на Св.
Йероним, тъй като той е живял през ІV век. Сега Йероним и хронографът се
потвърждават взаимно: в действителност присъствието на българите в Мизия може
да бъде удостоверено още около 350 г. Вярно е още, че готът Теодорих се е
сражавал с българите за Сирмиум, следователно за Илирия. Това се съобщава от
Енодий (MGH. VII 203), където се споменава за един “ductor Vulgarum”; още и от Kасиодор в неговата хроника, (в частта) отнасяща се за годината 504, подобно и на Атанарих в едно писмо от
526 година. Енодий
съобщава как чрез появата си в Илирия българите застрашили да разцепят Източната и Западната Римска империя, така че готите и византийците (противо)стояли заедно срещу
българите. Kъм това подхожда една бележка към Равенския географ (хронограф), който,
цитирайки Йордан (т.е. от 550 г.),
съобщава: “Inter vero Traciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant, qui ex supra scripta maiore Skythia egressi sunt. Quia Marcianopolis ex Mysia inferiore pertinent, ut testatur mihi . . . Jordanis . . .” Естествено, който
вярва, че българите са се появили едва през 679 г. в Мизия, трябва да зачеркне
бележката към изданието на Равенския хронограф като по-късна добавка. Но българите
в долна Мизия споменава за годината 535 и по-възрастният Комес Марцелин, също така
и Теофан съобщава: “τουτω τω
ετει (т.е. 531 г.) се надигнаха българите в “Скития и Мизия”;
т.е. както изглежда тогава българи отвъд Дунава са помогнали на тези в Мизия. Когато
през 569 г. лангобардите се придвижвали към Италия, по пътя им от Елба през
Унгария за Италия към тях се присъединили гепиди, българи, сармати, панонци,
суави (другаде свеви, свеи;
бел. прев.), норики, т.е. със
сигурност племена, чиито области лангобардите са преминали при техния поход. Също
така българите били изгонени от Сингидунум (Белград) през 590 г. Всички тези
места, които представляват един подбор и са отпечатани от Ценов дума по дума, доказват,
че още от 350 г. насам българите са населявали долния Дунав в границите на
Византийската империя, т.е. южно от Дунав, и са владеели не само Мизия, но и
Тракия, Македония и Илирия.
В това време, т.е. в VІ век, в тези
области се появяват славяните, следователно след българите. Легендата за Свети
Димитър Солунски (& 110) съобщава, че авари и славяни подчинили Тракия,
Илирия и долна Панония и се смесили с българите. След това при император
Ираклий (610 – 664 г.) в Далмация се появили сърбите и хърватите и станали
съседи на панонско-илирийските българи. Тяхното отношение спрямо сърбите било
добро “ως γειτονες
και συνοριται
αγαποντεσ
αλληλοωυς”; разбира се, от тази
бележка не може да се изведе заключение заедно с Ценов за “роднинство” между
сърби и българи. Реката Раса = Рашка, приток на Ибър, станала граница срещу
сърбите. Тъй като и хърватите – в Далмация – са били техни погранични съседи,
българите тогава са населявали не само Мизия, но също и Илирия и Панония.
От всичко това следва, че българите са
били уседнали преди славяните южно от Дунав.
“Хипотезата, че българите били дошли от
Волга, стъпва на (писаното от) византийския историк Никифор Григора от ХІV век,
според когото първоначално българите били живели на някаква река Βουλγα.”
Но Ценов отбелязва към това с право, че “уравнението” Булга = Волга не е
установено със сигурност. Аз съм на мнение, че известието “българи от реката
Булга(р)” има само стойността на любимите етимологии, за които например Исидор
Севилски дава пребогат материал. Реката Булга(р) дължи съществуването си само
благодарение на етимологията. Тук Ценов се изгубва в предположения. Също и според
Грегора българите са скити по смисъла на географията по времето на римските
императори и следва да се отъждествяват с населението на Мизия. И според него
те завладяват Македония и Илирия, и то през 535 г., по времето на основаването
на архиепископията Юстиниана Прима. Също така малко може да се обосновава
“уралски произход” от бележката на Теофан (chronogr. 356/357 ed. de Boor): επι τον λεγομενον Κουφιν ποταμον . . . η παλαια Βουλγαρια εστιν η μεγαλη, тъй като според
Теофан “Kуфис” (“Kuphis”) се влива в Понтийско море, т.е. в Тракийския Босфор.
От така наречения списък на българските
царе (“Именник на българските царе”, “Именник на българските владетели”,
Именник на българските ханове”; бел.
прев.) може да се види, че не тюрките, а славяните и хуните са близки с
българите. Първият български цар бил произлязъл от племето Дуло, което Херодот
изглежда нарича Σκυθας
δουλους. Имената на първите български царе
от този
списък (именник) изглеждат отчасти
славянски. Като втори цар се явява Ирник, явно син на Атила, когото Йордан
нарича Хернак. След сина на Атила основател на българската държава между Дунава и Балкана бил Исперих. Неговият предшественик Безмер,
който носи славянско име, е царувал обаче оттатък и отсам Дунава, тоест в
Дакия и Мизия. Този Исперих или Аспарух споменават също Теофан и Никифор, като един
от синовете на Kубрат или Kроват, който за тях е основателят на българската
държава, докато Аспарух се появява едва през 679 година. Аспарух, за разлика от
своите братя, не е успял да запази държавата на баща си и се е ограничил в една нейна част, която
се е простирала
на север от Дунава, в една област, която на български се наричала Онгъл (=Ъгъл). Следователно, според
всичко това още преди 679 година, т.е. преди Аспарух, е съществувала
българска държава от ляво и от дясно на Дунава; Аспарух, третият
син, не играе следователно ролята на основател. Посочените историци познават – както в царския списък – българи
преди Аспарух и в Дакия, откъдето четвъртият брат преминава Дунава и се установява в
Панония. Тук той се натъква на аварите, които прогонва. Това отговаря на известието в
легендата за Свети Димитър, която беше цитирана по-горе. С това бихме се
намирали в средата на VІ век, когато славяните и аварите са в настъпление. През ІV век
следователно българите се намират в Мизия, през V и VІ век се разпростират извън Илирия, Македония и
Тракия, преминават в Дакия, натъкват се на славяни и хървати, преди това на хуни и през VІІ век отново се ограничават
преди всичко
в южнодунавските области. Властта на хуните естествено не е преминала, без да
остави следи у българите. Както изглежда синът на Атила действително е владял българите. Затова
преданията често смесват българите и хуните. Така например Йордан сочи българи,
анти и славени там, където Прокоп изброява хуни, анти и славени; също така, както изтъква Ценов, Kуврат се явява като хунски
или хуногундурски цар. Също и според Никифор Куврат е основал държавата си от
хуни и българи, от там и тяхното отъждествяване понякога в преданията. На него (Kубрат) се било удало през
626 г. да прекрати обсадата
на
император Ираклий в Kонстантинопол от аварите, тъй като бил сключил мир
с него и е нападнал
аварите. Като важна забележка тук Ценов подчертава факта как след победата над
аварите българите си искат обратно “πατριоυς πολεις”, а именно Солун,
Kонстантинопол и
απουμεινας της
Θρακης πολεις. Българите на Kубрат
следователно гледат на себе си като на стари жители на Тракоилирия. “Българите
завзеха първо Македония . . . а след това също и Тракия.” С това се установява,
че началото на съвременната българска държава се намира в Македония, а не в
Мизия. И след както в легендата за Свети Димитър, че българите са гледали на
македонските и тракийските градове като градове на техните деди, а архиепископ
Теофилакт нарича българите постоянни жители на Илирия и Тракия, то от това
става убедително ясно, че под българи са били разбирани старите тракоилирийци,
които сега стават самостоятелни. Българската държава по онова време е обхващала
целия Илирик, т.е. двете Панонии, двете Дакии, Дардания, Мизия, Превала, Родопа
и Тракия до дългата стена на Византия. Затова егейска Тракия до самия
Kонстантинипол винаги е била означавана като българска земя.”
Следователно българите са били не само
преди славяните, но и преди хуните в
земите южно от Дунав. Те са се смесили със славяните и хуните, но не са от
славянски или от хунски произход.
Дотук струва ми се Ценов има право, но наличието
на други българи и на Волга ми се струва нито да може да се обори, нито ми
изглежда доказано, че тези българи, чийто град Болгар на средна Волга отбелязва
също и Идриси, са потеглили от Тракоилирия. Все още не мога да сметна за
безусловно издържани езиковите основания, които Ценов има, затова изчаквам втория
том. Веднъж се изказах, че чрез едно сравнение на румънския език с латинския би
трябвало да се отстранят чуждите на румънския език съставки, за да се
разпознаят така наличните в латинския “лигурски” езикови остатъци и наличните в
румънския език “предрумънски” елементи. Тогава същите би трябвало да дадат като
резултат материал, който би надхвърлил славянския (компонент) в българския език.
Ценов, струва ми се, за да приведе доказателството, че тези налични още през
350 г. българи са непосредствени потомци на древните тракоилирийци, особено
изхождайки от сходства между имена, стига до погрешни заключения. Така например
родината на славяните трябва да е била не само на Дунава, но също и в Галия
Kелтика; кимбрите били келти, чиято прародина трябвало да се търси в Панония (срв.
по проблема за кимбрите моята статия в юбилеен сборник за Косина, Лайпциг, Kabitzsch, 1929 г.). Етолийците, акарнанците,
аргивите и т.н., също и македонците, не били никакви гърци, което аз разбира се
наистина все така твърдя, особено за македонците, и мога да го докажа;
Троянската война се е състояла в Мизия, или между Черно море и Истрия, между
готи-мизийци и гърци, защото гърците нахлули в Тракия; накратко казано, Ценов
твърди, че може да разкрие една българска митология, която е митологията на древните
траки и скити, която стои по-близо до римската, отколкото до гръцката. По
всички тези постановки аз не мога да следвам Ценов, тук трябва да работя още
задълбочено и да изчакам втория том; тук, струва ми се, Ценов, пред чието
внимателно използване на изворите в първата част на неговата работа питая
голямо уважение, започва да става фантастичен, може би и малко “политически”.
Берлин. Ханс
Филип